Маги | Личен разказ за лятото на 2025 и 2026 г.

Хората на Трап фест — пред сцената и зад нея. ТРАП фест 2025 МИМА!

Всичко започна на Трап фест в Младост. Знаех какво е Трапа – бях репетирала там веднъж, но не направих връзката, че постът за концерта в Младост е техен. На всичкото отгоре бях забравила за концерта, но се чуваше през прозореца и реших да отида да видя.

Пак казвам – изобщо не се усетих. Въпреки всички знамена и постери, не разбрах, че това е Трапа, където бях репетирала.

По едно време между групите излезе някакво момиче със зелена коса и започна да обяснява за кутия с дарения. Казваше, че в публиката има човек с малко по-малко зелена коса от нея, който ще обикаля с кутията.

„Тъй и тъй ще съм там, дай да помогна.“

И така, отивам си аз на първото ми събитие – МИМА! 2025. Отивам съвсем на шега, защото нямам какво да правя през лятото и защото тъй или иначе смятах да ходя на концерта заради МЗП. Викам си: „Тъй и тъй ще съм там, дай да помогна.“

Не знаех дали въобще мога да съм доброволец преди това – мислех, че може да има ограничения, защото бях на 15. Обадих се, вдигна ми Дидо и каза, че всички са на по 15. Само дето, като отидох там, видях само него и Пешо.

Попълвам си анкетата, отговаря ми Сев по имейл. Говорим си на „Вие“. Викам си: „Това пък нещо много официално – с анкета, с имейли и т.н.“ (Грешка!)

Та отивам в Борисовата градина в 12 ч., абсолютно сама и леко (или по-скоро доста) притеснена. Виждам Дидо и друго момиче на моите години. Аз нямам НИКАКВА идея кой е Дидо – мислех го за още един доброволец.

Казват ми да си взема тениска, а моят акъл решава, че е абсолютно задължително да съм смърф. Така де, почваме работа и Дидо казва на мен и другото момиче (до ден днешен не ѝ знам името) да направим знамената (лоша идея). През това време идват още хора, един от тях – Пешо. Гледам го и по някаква причина решавам, че той е най-страшното нещо там в този момент. Запознахме се и си казах, че ще стоя далеч от него, защото е много страшен, аз съм сама и не познавам никого другиго.

Синята тениска вече е избрана. Има и храна.

Първите десет минути

Продължаваме със знамената. Минали са сигурно 10 минути, откакто съм дошла… БАМ! Отиде краят на едната част от знамето право в ръката ми. Нищо де, мислех си, че като го полея с вода, ще мине и продължаваме напред… Не познах.

Излях си половината шише с вода, а то продължаваше да шурти. Питах дали някой има лепенка и Дидо ми даде, само дето раната беше колкото половината лепенка :). Проверих къде има аптека и казах на останалите, че отивам да се превържа. НО Пешо ме вижда и започва да ме пита дали съм ок, че трябва да го промия, дали ми е лошо и т.н. Нормални неща като цяло, ама за мен тогава беше ужас. Как на този странен човек му пука, че аз съм се пребила? Че пак ми говори и на „миличка“.

Промих раната, превързах се, върнах се и Пешо пак ме пита как съм и дали искам почивка, а аз пак се паникьосвам.

Първият ми ден като доброволец. И първата превръзка.

Загубих правото си да вдигам тежко и съответно почнах с украсата и най-вече с закачането на снимките на Мимата.

Почнаха да идват и групите, а Юли от МЗП ме подмина поне 3 пъти, преди да ме разпознае и да ми се скара, че не внимавам и съм си наранила ръката.

Аз все още не знаех какъв е Дидо за Трапа. Дидо си е Дидо. И все още много ме беше страх от Пешо.

Все още не знаех и коя е Сев. Не се бях запознала с всички, но нито веднъж не бях чула някой да се обръща така към друг.

Чак късно вечерта се обяви, че някой е загубил карта за градски транспорт. Този някой се оказа моя приятелка, а картата беше у Сев, но пак не свързах мозъчните клетки и не разбрах, че тя е мистериозният човек. И все още ме беше страх от Пешо. 😃

Кутията за дарения също си има екип.

С кутията за дарения сред публиката.

Кой кой е в Трапа

Минава и Панчарево, където вече разбрах коя е Сев и че е била в един клас с брат ми. За Панчарево все още бях с бинтована ръка и Сев не ми даваше да вдигам абсолютно нищо от частите на сцената. Почнах да осъзнавам, че хората са по-яки и по-нестрашни от очакваното. Осъзнах и че Пешо не е гаден и страшен. Този път не се пребих толкова много, но за сметка на това успях да си скъсам тениската.

Дойде и серията концерти през септември. Там вече знаех кой кой е и че никой няма да ме убива. Интересното обаче е, че чак тогава свързах концерта в Младост с Трапа. И тогава осъзнах, че двамата със зелена коса са Сев и Пешо. Тогава и Дидо ме снима със Сев. Пазя тази снимка цяла, но и изрязана. На нея се харесвам най-много и когато си писах CV-то, реших да се изрежа и да ползвам точно нея.

На Траповете през септември влязох и в първото си пого и, съответно, се пребих. Няма да е Трап, ако Маги не се пребие. Някак си обаче раната и белегът след това бяха във формата на „Т“ – като Трапа.

Хората постепенно спряха да ми изглеждат страшни.

След концертите остават и тези снимки.

От преместването до първия пулт

Fast forward до март месец, когато Трапа се местеше и трябваше помощ. За пръв път видях новата сграда – тъмна, но и доста голяма. Не очаквах да е толкова голяма и въпреки че я виждах с очите си, не смятах, че всичко това е наше.

В стария Трап, преди преместването.

Част от украсата на стария Трап.

В Трапа има работа и извън концертите.

Между училище и задачки не мислех толкова за Трапа, докато не дойдоха Трап фестовете отново. За жалост изпуснах първата дата, защото бях в чужбина, но бях разбрала отнякъде, че има стажове. Междувременно покрай най-добрата ми приятелка бях почнала да се интересувам повече от обработване на музика и тонрежисура в студио. Реших да пиша на Сев за стаж по тонрежисура, тя ме препрати към Дидо, а той каза да отида на следващия ден в Трапа и че там ще обясни на всички.

Отидох, запознах се с нови хора, разбрах за стажовете, помолих Дидо за стаж по тонрежисура и започна интересното…

Нова техника и още много неща за научаване.

Един ден Дидо ни показа как да вържем пулт с колони и компютър и оттогава почнах все повече и повече да се интересувам от звук.

Идва отново Трап фест Младост – точно до нас. Знаех, че ще участвам повече в подготовката на сцената, но въобще не очаквах да ми бъде обяснявано случващото се, защото все пак е концерт и нямаме време да учим новите. Въпреки това Дидо и Ясен от „Lunastra“ обясняваха и показваха всичко.

Кое къде се връзва — първо на дъската.

Подготовката за концерт включва и чинелите.

Много хартия и „Уиски с фъстъци“

След концерта започнахме да правим постера за Мимата. Правехме го една седмица – много хора, много хартия, много промени в идеите… В крайна сметка стана.

Естествено, слушахме мноооооого „Уиски с фъстъци“, докато го правехме, и това малко или много стана нашата песен.

Една седмица работа по плаката за МИМА! 2026.

МИМА! 2026 и „Силните бисквитки“

Идва и дългоочакваният концерт – МИМА! 2026. Вече бях научила доста повече за сцената и имах екип: аз, Кари и Мия. Озвучител беше Тони от RioTone, който изглеждаше доста скептичен към момиченцата на сцената, но впоследствие разбра, че разбираме поне малко, и също беше търпелив с нас (БЛАГОДАРЯ, ТОНИ!!). От стрес, умора, радост, вълнение и купища други емоции не помня абсолютно нищо от този ден с изключение на малки моменти – като например как се стреснах, когато видях Ерол от Уикеда. Да, ревах на концерта 🙂

Както традицията повелява – Маги се преби, този път по-сериозно, и трябваше да ходя на рентген в деня, в който имахме киновечер за чужденци по „Еразъм“. Така де, нищо ми нямаше, само дето едва не си счупих крака 🙂

На 22-ри… пак се пребих, нищо особено. Важното е, че вече можех горе-долу сама да се оправям със сцената. Вече знаех доста повече и се чувствах доста по-сигурна в това, което правя. Сценичният екип се утвърди: Шеф Маги, Кари, Мия и Иво. Кръстихме се „Силните бисквитки“ – дълга история защо…

Калъфи, техника и сценичен екип.

Между куфарите и курсовете с буса.

Този път и ние сме пред микрофона.

Когато най-после има време да седнем.

Последният Трап за годината

И накрая идва последният Трап фест за годината – доста емоционално и носталгично за мен. Осъзнах колко много научих това лято и с какви хора се запознах. Осъзнах как всичко това свършва и че никога няма да го изживея пак по същия начин. Валеше дъжд, беше студено, но си струваше. Накрая бисквитките бяха прекалено изморени, за да са тъжни. За сметка на това бяхме тъжни на 15.09 – разбрахме, че няма как да се виждаме толкова често и да работим заедно, затова прекарахме около час в рев в офиса на Дидо – като за последно 🙂

Обща снимка на екипа в дъжда.

Моето вкъщи

Днес е 03.11.2026 г. Мога да озвучавам малки събития сама (макар и да умирам от страх), Дидо ме праща сама на събития на „Бегач“, оправям се сама със сцена и помагам на новите, които искат да се научат. Никога не съм смятала, че Трапа ще ме бутне в тази сфера, никога не ми е минавало през ума да се занимавам с озвучаване, но ето ме днес 🙂

Изключително съм благодарна, че такова място съществува. За много хора може да е нещо тъпо, но тук аз намерих моята среда и моите хора – моето вкъщи. Всички си мислят, че съм просто трудолюбива – истината е, че това са мястото и хората, сред които се чувствам най-добре. И всичко това се случи, без дори да го осъзная.

Благодаря на Дидо, че е създал това място и че продължава да ме учи на всевъзможни неща (дори и да се караме понякога). Благодаря на всички доброволци, които създават настроението по време на работа, дори и да са дошли само веднъж.

Най-вече благодаря на Сев, Добри, Пешо, Вени, Кари, Иво и Мия – хората, отговорни за моето съществуване в Трапа, и най-най-близките ми приятели.

Моите хора.