Деян Янков – Дидо | Разказ за десетото издание на TRAP fest

Китарата още е в металния шкаф в офиса.

Къде е днес онази първа китара и какво ти се връща в главата, когато се сетиш за нея?

Първата ми китара в момента се намира в един метален шкаф в офиса ми, в новата сграда на читалището. Грифът ѝ е много крив от времето. Била е направена за пластмасови струни, а сега е с метални, които, мисля, са на поне петнайсет години. Още като малък, като свирех на нея, бяха супер твърди и ми разказваха играта на ръцете.

Счупена е, изпускана е. Давал съм я на няколко човека да седи у тях, после се е връщала при мен. Даже е плувала по едно време в езерото в Панчарево, докато успея да си я извадя. Малко като в клипа на Pink Floyd. Може би ще дойде момент, в който ще я закача някъде на някоя стена. Засега седи заключена в металния шкаф в офиса ми.

От време на време се сещам за девети клас и какво ми правеше на ръцете. Особено от пето прагче нагоре беше просто несвиряема и никога не можеше да се настрои като хората. Но се сещам и как се размотавам с нея из коридорите на училището и по спирките и се правя на голям музикант.

Пред НПМГ, 10-и клас.

Коя песен би пуснал на онзи деветокласник след десетото издание на TRAP fest?

Ако трябва да посоча песен за тази година, това е „Another Thing Coming“ на Judas Priest. Откакто прочетох биографията на Роб Халфорд, мисля, че това ми е химнът на годината.

Какво се случи със свещичките на 14 юни?

На 14 юни свириха Poetsky. Свещичките тогава въобще не ги очаквах. Аз съм много зле с празнуването на празници, рождени дни и така нататък и никога не знам как да реагирам. Обаче това беше първият момент, в който наистина осъзнах, че е десетата годишнина на TRAP fest.

Направо не ми се вярваше. Не можах да повярвам. Хората нямаше как да разберат какво ми се случва, но аз точно тогава осъзнах: десет години го правим това нещо.

Как направихте плаката за МИМА! и защо беше толкова важно за теб да се получи?

Плакатът за МИМА! го правихме много дълго. В началото беше пълен хаос, защото дадох задачата, както обикновено — без да обяснявам всичко докрай — и оставих хората да се борят.

Това е поредното нещо, за което поне двайсет човека ми казаха: „Това няма да стане. Това не може да стане.“ И държа това да се знае. Аз доста ги натиснах. Правихме плаката няколко дни — и на земята, и на стената. Няколко човека са работили по него много време и енергията, която е в този плакат, е огромна.

Усетих, че е много важно да се случи точно така. Заради десетата годишнина. Защото това беше най-силната дата от фестивала — може би най-великото събитие, което лично съм организирал в живота си. И заради Мимата, за която просто… какво да кажа.

Какво беше за теб да чуеш Ревю и Уикеда на вашата сцена? Имаше ли момент, в който усети докъде сте стигнали?

Ревю съм слушал още в гимназията. Уикеда съм слушал още в гимназията. Това са песни, с които съм израснал и които наистина са ме направили човек. Голяма част от тях мога да свиря на китара. Голяма част съм учил точно на онази първа китара, която сега е в шкафа.

И сега ги чувам изпълнени на живо за младежите и децата, с които работим. Имаше страшно много моменти, в които наистина не правех нищо. Бях оставил задачите. Това беше възможно благодарение на Тони, който озвучаваше, и на над четирийсет доброволци — толкова имаше официално. А колко още хора помагаха, просто не мога да изброя. Не съм имал толкова доброволци от големите фестове в Тех парка през 2018 и 2019 г.

Просто гледах групата и слушах музиката. Знаех, че този момент трябва да си го преживея. Да осъзная какво точно се е случило през всичките тези десет години назад, за да се стигне дотук. Снимката, която направих на Ревю на сцената с последната им песен от сета, за мен е нещо много специално.

Това е и причината да нямаме много снимки от МИМА! Обикновено аз съм фотографът, но този път бях дал фотоапарата. Исках наистина да усетя и да видя цялото събитие от всички страни. Да поговоря с максимално много хора. Да го видя отвсякъде, така че да ми остане максимално пълно в главата.

Обикновено озвучавам, фотографствам, занимавам се с доброволците и още хиляда неща. Не успявам да чуя нито една песен от това, което групите свирят. Много често въобще не знам как е минал самият концерт, защото се занимавам с всичко останало.

От сцената към публиката.

Можеш ли да избереш един доброволец от това лято, който те е изненадал?

Не искам да избирам един доброволец. Няма да е честно спрямо другите. Маги тази година направо избухна в сравнение с това, с което е помагала досега — от работа, от занимания. Много съм щастлив, че имам възможност да направя нещо за нея.

Но в никакъв случай не искам да пренебрегвам всички останали. Имаше хора, които не изпуснаха нито една дата. И не само датите — дните преди тях и след тях, всичките неща с техниката. Направо трябва съвсем отделно интервю да направим за доброволците.

Хората около сцената.

Какво от собствения си живот отложи или остави през това лято заради фестивала?

От собствения си живот тази година бях оставил абсолютно всичко останало. Колата ми е счупена във Варна вече втори месец и не мога да отида да си я взема. Вкъщи няма кой да ми оправи, да ми боядиса стените и тавана. Личните неща, които оставих за сметка на работата в Тротоара, бяха поне два пъти повече от преди.

Обаче ми е по-спокойно. След тези десет години имам чувството, че най-накрая намерих някакъв правилен път и начин да организирам нещата и да се справям със себе си. Да ставам все по-спокоен в това, което правя, и тази сигурност и спокойствие да се предават и на другите, поне до някаква степен.

Не знам доколко го усещат. Но толкова сигурен и спокоен в това, което правя и в това, което се случва, досега не съм се чувствал.

Откъде изобщо тръгна идеята за Тротоара?

Идеята се роди още през 2011 г. Покрай един проект в Дупница, който се казва „Рок академия“, се запознах с хората, които го правят, и започнах да разпитвам как се е случило всичко. Беше място, в което младежите получават подкрепа през музиката, но и възможност да се срещат, да растат и да намерят свои хора.

Много ми хареса и това беше една от причините през 2014 г. да учредя Фондация „Тротоара“. През 2020 г., вече с хората, които се бяха събрали около нас, учредихме Народно читалище „Тротоара 2020“. Искахме да имаме място, което наистина се прави заедно с хората, които го използват.

Защо точно „Тротоара“?

Тротоарът е мястото, през което всички минаваме и на което се срещаме — млади, стари, всякакви хора. Но в моята глава има и една съвсем лична картинка: аз съм в девети клас, стоя на тротоара, слушам музика и чакам трамвая за училище. Като кажа „Тротоара“, винаги си представям това.

Мястото ни се казва TRAP — Trotoara Room for Angry People. За мен angry тук е онова тийнейджърско чувство, че искаш да промениш нещо, да пробваш, да намериш своя начин. Не непременно гняв в лошия смисъл.

Сред фестивалния реквизит има и надуваема крава.

А какво стана с мечтата за музиката след онази китара?

След китарата много се запалих по звукозаписа. Тогава излизаха първите програми за цифров запис и ми беше много интересно как работят, как се прави музика с тях. В един момент мечтаех да бъда Енио Мориконе и да пиша музика за филми.

Сега съм доста далеч от това да пиша филмова музика, но имаше моменти в старото ни студио, в които просто заставах и гледах техниката. Това, което бяхме направили, беше едно към едно с неща, които съм си представял в девети клас. В новата сграда искаме да направим още по-хубаво студио. Като ме питат откъде намирам сили, това е един от отговорите.

Как се промени фестивалът от първите големи издания досега?

Минахме през много формати. Започнахме през 2017 г., после през 2018 и 2019 г. правихме големите фестивали в София Тех Парк. Тогава за мен напрежението беше огромно. След изданието през 2018 г. един месец не можех да спя нормално и не знаех къде се намирам.

През 2020 г. пандемията обърка плановете и започнахме да правим концерти на открито на Лятната естрада в Борисовата градина. Сега вече организацията се случва по-спокойно и по-ефективно. Има хора, които знаят задачите, имаме опит, а и аз постепенно се научих да не държа всичко в ръцете си.

Как избирате групите и защо за тях е важна тази сцена?

Част от групите сами ни пишат, други ги следим и каним. През пролетта правим Freedom Fest, на който групите заявяват участие, и оттам също откриваме нови имена за лятната програма. Тази година интересът беше толкова голям, че според мен можехме да напълним още три дати.

Старая се да има млади и дебютни групи, познати ни хора и музиканти от други градове. Така публиките се срещат. Случвало ми се е тийнейджъри да ми казват, че мечтаят някой ден да свирят на тази сцена. Тази година имахме хора, които преди са били публика, а сега излизат със собствените си групи.

Не винаги можем да предложим хонорари и понякога дори пътните са проблем. Преди първата дата банковата ни сметка беше празна, а трябваше да помогнем на групи, които пътуват от други градове. Благодарение на хората и партньорствата, които сме създали, успяхме да покрием разходите.

Какво ти показват хората, които остават в Трапа през годините?

Има деца, които са идвали на първите ни събития на по дванайсет години, а сега са студенти; някои вече са завършили. Сев и Добри например помагат за TRAP fest от 2022 г. Тогава бяха ученици, а сега са студенти. Много е готино да видиш това израстване.

Помогнали сме на хора да си намерят приятели, работа, посока или просто среда, в която се чувстват добре. Когато си тийнейджър и около теб има проблеми вкъщи или в училище, понякога дори малката подкрепа може да значи страшно много. И аз виждам такива примери. Това е една от причините да продължаваме.

Как се появи Beyond Borders на 27 юни?

Свързаха се с нас чуждестранни ученици в България, които искаха да направят свое събитие. Имаха нужда от помощ с озвучаване, организация и документите. Попитах ги за коя дата мислят — оказа се, че е 27 юни, когато ние вече имахме концерт в Борисовата.

Казах им да се включат при нас и да съберем двете неща. Така те нямаше да трябва да изграждат всичко отначало, а можеха да добавят своите дейности и да помогнат за разпространението. Много ми харесва да подкрепям такива младежки инициативи, когато хората имат идеи и им трябва малко помощ, за да ги направят.

Разкажи за срещата с Жоро от Дупница.

Един ден с мен се свърза Жоро. Беше видял концертите ни и искаше да помага, включително с барабани. Дойде в новата сграда, запознахме се и докато си говорехме, той каза, че мястото много му прилича на едно място в Дупница — проекта „Рок академия“.

Аз го гледам и го питам откъде знае за него. Оказа се, че е бил част от проекта, когато е бил на петнайсет. А той не знаеше, че точно оттам е тръгнала идеята ми за Тротоара през 2011 г. Това, че човек, когото не познавам, влиза и сам разпознава нещо от онова място в нещата, които сме създали, за мен наистина значеше много.

Какво се случва в Трапа, когато фестивалното лято приключи?

Продължаваме с работата в новата сграда на ул. „Луи Айер“ 34. Има още ремонт, подреждане и работа по студиото. Сградата ни е предоставена с подкрепата на район „Триадица“ и Столичния общински съвет, а много неща по нея се случват с дарения и доброволци.

Работим заедно и с танцовата общност „Българска китка“. Хората използват залата, но също идват да помагат за ремонтите и се включват в общите дейности. За мен точно така се изгражда общност — правиш нещо заедно и после имаш време да поговориш с хората.

Най-трудното е устойчивостта. Проектите и даренията помагат, но днес ги има, утре може да ги няма. Имаме нужда да знаем, че можем да си платим сметките и да имаме хора, които да работят постоянно. Когато не се чудиш непрекъснато как ще платиш тока, можеш да си свършиш и останалата работа по-добре.

Какво ти остана от последния концерт на 12 септември?

От последния концерт на 12 септември запомних дъжда. През сезона дотогава успявахме да се разминем, да не ни вали. На 12 септември заваля.

Това, което ме разрева — и което дори сега ме кара да се разчувствам — е споменът за най-първия ни концерт в Борисовата градина през 2020 г. Свириха LSD и още няколко групи. Няма значение кои бяха другите групи. Още през деня, по време на саундчека, заваля страхотен дъжд. Всички се бяха събрали под козирката зад барабаните. И още докато валеше, излязоха, джемваха и свиреха на барабаните.

2020 г. — под козирката зад барабаните.

Сега едно седемдесет процента от същите хора, които го направиха тогава, бяха пак на сцената в Борисовата. И когато заваля, бяха застанали по същия начин.

Гледам ги сега и си мисля: шест години за възрастен човек не са чак толкова много. Но шест години за някого, който тогава е бил на шестнайсет-седемнайсет, а сега е на двайсет и две, двайсет и три, двайсет и четири, са много.

2020 г. — първото лято на Лятната естрада.

2026 г. — същата сцена, шест години по-късно.

Видях тези хора пораснали. Все още там, да правят метъл. Дъждът вали. Те свирят на барабаните, заедно са и си помагат.

2026 г. — отново около барабаните.

Ето това ме разрева. И в момента, като говоря за него, се разчувствам. Не мога да говоря повече.