Т: Здравей, Димо. Ще ни разкажеш ли какви са най-новите неща, които се случват с група ПИФ?

Д: Здравейте. В момента записваме нови неща. Не мога да кажа, че ще пускаме албум, просто натрупваме материал.

T: Наскоро имахте много силно участие на T.R.A.P. Fest Open Air: Музика, Творчество, Вдъхновение в Маймунарника, което беше еднодневен фестивал с благотворителна цел, организиран от фондация Тротоара. Как решихте да се включите в него?

Д: Винаги, когато имаме възможност, се включваме в такива инициативи, подкрепяйки ги с това, с което можем. Музиката ни.
Идеята наистина си заслужава – млади хора да се обединят около идеята да правят заедно изкуство.

Т: Знаеш ли какво стои зад абревиатурата T.R.A.P.?

Д: Да. Макар, че не го запомних лесно.
Интересна е идеята с абревиатурата, както и идеята хората да се питат, какво означава. А не като нас P.I.F. – измислихме го и после започнахме да се чудим как да отговаряме на подобни въпроси. Естествено, това ни даде свободата да измисляме различни отговори и всеки път тази абревиатура да означава различно нещо.
Дано при Тротоара остане това, което е: Trotoara Room for Angry People.

T: Според теб какво липсва на младите хора в България?

Д: Мисля, че основното нещо, което им липсва е мотивация да правят нещо тук. Липсва им самосъзнанието, че са българи и означават много за страната си, могат да бъдат реалната промяна на ситуацията. Например американците са възпитани да носят в себе си тази гордост, че са американци!
Според мен, проблемът е, че мафията е прекалено близко до обикновените хора. Не че мафиотите и политиците не са обикновени, дори всъщност са доста по-обикновени от всички нас. Но техните далавери са прекалено близко до данъкоплатеца, а системата е направена така, че винаги да има вратички от санкции.
Това, обезкуражава младежта да прави каквото и да е. Тя просто живее с мисълта, да завърши средно образование, за да се махне от България.

Т: Кой момент от живота ти те накара да се занимаваш с музика?

Д: Нямам точен момент.
Отраснал съм на сцената, така, че най-вероятно съм нямал много моменти различни от сценичните.

Т: Кои бяха първите ти стъпки в музиката?

Д: Естествено, като всяко дете, с дезодорант в ръка пред огледалото и после с изкуствената китара.
След това група от приятели от блока, започнахме да репетираме в мазето. Естествено, всеки свири на това, което имаше тогава. Сигурно, ако тогава имах барабани, сега щях да съм барабанист. 🙂

Т: Имаше ли момент, в който си мислил да се откажеш от това да правиш музика? Какво се случи?

Д: Разбира се, че съм имал. Всеки човек е имал моменти на умопомрачение. Не мога да избягам от себе си!!!

Т: Какво те вдъхновява?

Д: Жена ми и дъщеря ми.

Т: А в какво намираш житейските си опори?

Д: Жена ми и дъщеря ми.
Мисля, че имам всичко, което заслужавам.

Фотограф: Виктория Вучева